„Целта на дискусията е да осмисли пространството около паметника на Съветската армия от гледна точка на функционалност, жизненост, оживяване и съвременни постижения в управлението на ключови публични зони. Дебат по политически и исторически въпроси по време на дискусията няма да бъде насърчаван.
С участието на арх. Петър Диков, арх. Людмил Леонидов, Вили Лилков, Мартин Заимов
Модератор: Светлана Ломева (Директор, Асоциация за развитие на София)”
Мисля, че за всеки, заинтересован от темата е полезно да види как може да се води тази дискусия без синьо-червено политическо дамгосване и с мисъл за бъдещето на градските публични пространства. Самият аз бях изненадан от конструктивните предложения дадени в залата и от умелото модериране на дискусията, така че тя да не изпада в реваншистки политически крясъци. Личи и колко все още е актуална темата по реакциите и аплодисменти в залата на различните изказвания.
Untitled from The Red House Centre for Culture on Vimeo.
Untitled from The Red House Centre for Culture on Vimeo.
Untitled from The Red House Centre for Culture on Vimeo.
НОВО: Малко след като пуснах поста и Мартин Ангелов коментира в блога PROVOCAD твърденията Вили Лилков колко е пусто пространството около паметника и как той отблъсква.
* * *
Миналия месец излезе новата книга на Ханс Иблингс, холандски историк в областта на архитектура и изкуство, преподавател и издател на списанието за европейска архитектура А10. "European Architecture Since 1890" е издадена от SUN Architecture и представена в България предварително от автора в рамките на Sofia Architecture Week 2010. Книгата заслужава да бъде прочетена заради академичния подход за анализ на архитектурните явления в Европа в последните 120 години. Според мен би била полезна и за учебни заведения, ако се преведе на български. Можете да видите анализи на примери от всички географски райони на Европа – от Исландия до Урал. Анализ, който в новата история на Европа не е правен над политическите събития след падането на Берлинската стена.
Пускам превод само на кратка извадка от главата „Държава и общество” за паметниците и монументите, която според мен заслужава внимание:
Много паметници носят определено идеологическо значение и стават противоречиви, когато историята поема нов курс на тълкуване. Такъв е случаят в Източния блок и в много бивши съветски републики, когато след 1989 руснаците не са разглеждани вече като освободители, а като окупатори. Някои от тези паметници от съветската ера са или съборени или оставени да се саморазрушават. Този процес на заличаване фактически е започнал още през 50-те години (на XX в), когато десталинизацията се изразява в повсемстното изчезване на статуи на Йосиф Сталин от градските пространства на много държави от Източния блок.
В такива повратни точки пренаписването на историята, която винаги е видяна от гледната точка на победител, често възпламенява масово премахване на паметници. Сталин не е бил единствения обект на подобно damnatio memoriae; същата съдба сполетява много от паметниците и символите на режима на испанския диктатор Генерал Франко. Бързото решение да бъде разрушено седалището на парламента на ГДР, Palast der Republik в Берлин, след падането на Берлинската стена попада в същата категория.
В държави, където миналото е по-малко заредено идеологически, следите от отминалите диктатури понякога остават видими. В Италия например са правени няколко опита да се заличат всички следи от фашисткия режим. Една от малкото отстъпки е била да се преимеенува Foro Mussolini в Рим (1928-1938, Enrico Del Debbio) на Foro Italico.
Всъщност разрушаването в никакъв случай не е необходимо, защото това, което паметниците почитат, често се забравя в рамките на едно или две поколения. Въпреки че много усилия са вложени в иконография и символизъм, много паметници се оказват негодни да изпълнят задачата си да пазят паметта жива. Монументалната абстракция, която остава е понякога преднамерена, както е при паметниците от Втората световна война в следвоенна Югославия. Там издигането на паметници не е било лесен за решаване въпрос, имайки предвид че някои от извършителите и жертвите, победителите и губещите, са живели в една и съща държава. Поради това те често са изграждали относително неутрални обекти, които в последствие не символизират нищо повече от собственото си присъствие.
0 коментара:
Публикуване на коментар